Началото на края

Интересно е колко неща приемаме за даденост, докато не изчезнат безвъзвратно. Тук ще си помислите, че става дума за телефона ви, или бутилките с вода, или нещо друго тривиално като тях.

Не. Не говоря за това колко е удобно да ни доставят всичко до вратата без да се наложи да си мръднем пръста, нито това, че без значение какво е времето навън, винаги можем да живеем на 23.451 градуса в дома си с клика на един бутон.

Говоря за работата ни, магазините, домовете ни. За транспорта от и до тях. За ключа, който стои на вратата и ви пази от всички навън. За самата врата. Говоря за тротоара, по който стигате до нея. Говоря за обувките, които носите на краката си.

Говоря за въздуха, който дишаме. За слънцето, което грее над нас.

Всичко е преходно.

И никой не го осъзна, докато не му беше отнето.

Никой вече не помни точната година. Нито дата. Нито дори причината, но започна война. Жестока, продължителна война. Страните се меняха непрекъснато, цивилните жертви бяха толкова много, че спряха да ги обявяват. В един момент останаха толкова малко хора, които да пасват на описанието “цивилни”, че така или иначе статистиката не би била вярна.

Хората опитваха да намерят смисъл в хаоса, създаваха малки общества, възможно най-скрити от цивилизацията, но рано или късно всичко ги достигаше отново. С модерните оръжия последствията не можеха да бъдат задържани и изолирани.

Никой не беше в безопасност. Дори тези, които бяха инициатори.